Каква е разликата между депресията и меланхолията?
Какво да правим с времето в карантина
Петък не е само ден на майстора, но и на отпускането след цялото работно, коронно, а вече и изборно напрежение, на което сме подложени от медийната и другата среда. За мнозина е неясно, когато се чувстват потиснати, дали това е депресия или меланхолия, дали са от единия или други психологически тип. Нашият днешен лайфпак предлага не само ориентация, но и идеи ка да бъде преодолян проблемът. Актуална тема във времената, когато настъпва т.нар. пролетна умора - депресия ли е това или е меланхолия, да не би пък честата смяна на времето да е причината да се чувстваме "не много как"? Ами сега?!
Най-просто казано разликата между депресивния и меланхоличния тип психика е следната - единият си казва: "Аз съм лош", а другият: "Понякога ми е зле".
Казано картинно: първият тип психика е характерна за серийните убийци, а втория тип - за поети, философи, интелектуалци, които го наричат "сплин".
Казано химически: единият е алкохолик, другият е пиещ за удоволствие или от мъка, но не и нонстоп.
Освен за серийните убийци, депресивният тип често е срещан при така наречените "възрастни деца" - хората, които от малки се опитват да мислят и да се държат като "големи" или животът - съдбата, средата, обстоятелствата, са ги принудили да го правят.
Цялата концепция на Фройд, дали той самият не е изследвал и не е описвал себе си, е основана на проблемите в детството като основа на всички психологически проблеми. Лайтмотивът е т.нар. вътрешно дете. Проявленията му ги наричаме "инфлантилност".
Какво е характерно за такива хора - вярата в чудо, казват учените. Значи ли, че преходът е направи всеки българин или поне мнозинството гласоподаватели хора с депресивна психика? Които смятат, че един човек е способен да ги понесе на гърба си и да промени живота им?
За да не бъдат разкрити от другите, такива хора обичат да играят - има ли нещо по-характерно за децата? Всяка тяхна игра е подчинена на желанието да се правят на големи. Хората с депресивен тип психика никога не спират.
Забраняват си например да плачат - това им се струва издайническо, че са деца, и изобщо блокират проявленията на напълно нормални емоции като тъга, гняв, ревност. Смятат, че така елиминират всичко, което според тях е "негативно". А всъщност го смятат за неизгодно. А е неизгодно, защото е издайническо.
Какво се прави срещу това? Много е елементарно: възрастното решение е не да се бяга от проблемите и емоциите, свързани с тях, а да бъдат преодолявани.
Възрастната гледна точка не е, че нещо е "негативно". А, че нещата не са позитивни и негативни - ние ги правим такива на база на своя емоционален и рационален опит.
Тоест, неинфантилните възрастни решения се базират на вътрешния баланс.
ВАЖНОТО Е ДА БЪДЕМ ДОВОЛНИ И НАЙ-ВЕЧЕ ОТ СЕБЕ СИ, А НЕ ПРОСТО ДА БЪДЕМ ПОЗИТИВНИ.
Нещата имат и своето чисто физиологическо измерение, защото психиката е и химия - нещата се регулират от количеството допамен, който влияе на мислите, жизнената енергия и оттам на цялостното здраве.
Има елементарни техники за стимулация:
Пишете си задачи за деня с тирета - минуси, които при отмятане превръщате в плюсове, като да не бъдат само работни, а в списъка да включваме удоволствия - вкусно хапване, пийване с приятели, тренировка, кино, театър... Всяка "белязка", както я нарича Цвета Караянчева, ще вдига нивото на допамина, а с това вътрешното ни доволство и чувството ни, че сме балансирани възрастни. Това доволство постепенно прераства в смисъл, а оттам стигаме до така наречената Радост от живота и т.нар. щастие от простите неща.
ДА ХВАЛИМ СЕБЕ СИ
Хубаво е, когато се погледнем в огледалото, да похвалим себе си - че сме се събудили усмихнати и благодарни в това болно време, че сме постигнали някакъв успех в работата, че сме спечелили тройка или четворка от тотото, че сме свалили готина мацка, че сме намерили нов приятел или сме вдигнали тежест, която преди ни се е струвала мираж във фитнеса - всеки ден се намират достатъчно причини за доволство и респективно - за похвала.
На когото му се струва смешно, да опита с ден от седмицата. Който е убеден - да го прави всеки ден. Вървим от по-простото и по-малкото към по-сложното и по-голямото постижение, с което да се похвалим на и пред себе си.
Ще кажете каква е разликата с токсичната позитивност? Лесна е и е голяма: хвалим себе си за реални постижения, малки, големи и още по-големи, възрастни сме и не губим връзка с действителността.
Какво още постигаме?
Важно е, че така си казваме, че се обичаме - всеки сам себе си.
Следващата крачка е човек да си каже как иска да бъде обичан, какви са неговите изисквания към себе си и към другите. Не очаквания, а изисквания!
Постепенно ще се научим да наблюдаваме, да виждаме и да отчитаме - кое вече го имаме, а кое ще дойде - това фокусиране на вниманието е супер помагащо на излизането от депресия и меланхолия.
ДА СЕ ОТЧИТАМЕ ПРЕД СЕБЕ СИ
Препоръчахме преди година в един от първите си лайфхак-текстове какво да правим с времето в карантина да се поддържа дневник. Много е важно да фиксираме кое ни се е получило през деня и да благодарим за него, а не кое не е станало изобщо или поне - не, както сме го искали. Наречете го дневник на радостите, ако искате - разказ за приятелите, работата, хобитата, качествата ни, които са се проявили.
АКО ПОДДЪРЖАМЕ СЕБЕ СИ, ПОДДЪРЖАТ НИ И ДРУГИТЕ!
ПРЕСТАВАМЕ ДА БЪДЕМ ДЕФИЦИТАРНА ЛИЧНОСТ!
Ако вече сме станали доволни от себе си и от живота и имаме приятел, който трябва да извърви тепърва пътя, трябва да знаем кой е добрият, а кой е недобрият съвет. Не е безконечни лекции, защото за всеки разстоянието е различно, а препятствията са индивидуални. Единственото, което трябва да кажем е:
"Извинявай, вярвам, че ще се справиш".
А не:
"Всичко ще бъде ОК, няма грижи". Което не е вярно, защото нещата нито са лесни за преодоляване, нито е гарантиран успехът при постигане на целта, а този съвет не помага, а задълбочава инфантилността.
Как да познаем кой наш приятел има нужда от помощ?
Който се бои от кучета например е много нараняван човек, който често чувства болка - сама по себе си не физически, а психологически феномен, т.е. винаги е на душата.
Който се страхува да бъде сам, той е дистанциран и високомерен, за да прикрие неувереността си в отношенията.
Изобщо, както казват психолозите за онези, които успяват да се освободят от инфантилността: възрастното е свобода.
