Истината за 10-и ноември 33 г. по-късно или как изиграха Тодор Живков
Когато се събужда на 10 ноември 1989 г. Тодор Живков очаква прекрасен край на седмицата: петък, 10.11, е 10-ият рожден ден на неговия внук Тодор Живков II – син на сина му Владимир, а в събота се жени внучката му Жени, която е неговата любимка във фамилията след смъртта на майка й – неговата непрежалима дъщеря Людмила.
На сърцето му е леко, тъй като предишния ден е договорил, макар и година след като подава първата си оставка, която искрено или лицемерно всички са отхвърлили, всевъзможните подробности по слизането си от властта след 33 и половина години на кормилото на държавата и 35 г. на партията. Което трябва да се разиграе в същия този слънчев петък.
Оставил си е поста на президент – соцът го нарича Председател на Държавния съвет на Народна република България, на който му остава година и половина мандат, заедно със заплатата от 2500 лв. месечно без представителните разходи – повече от 8 пъти над средната за страната, с малката резиденция в Банкя, която е единственият му дом, с любимата медсестра Ани Младенова.
И най-важното: чрез запазването на държавния пост е осигурил защитата на семейството си от руснаците и жадните за власт „комсомолци” Петър Младенов и Андрей Луканов, които Горбачов и КГБ са пожелали да видят начело на нашата страна.
Тодор Живков очаква чудесен ден, пък и времето е неподозирано хубаво за ноември – слънчево и спокойно. Ако може да се съди по знаменията на природата – прогнозата за бъдещето на България изглежда добра.
По пътя с тъмносиния Мерцедес Пура от Банкя до Бояна – двадесетина минути, мисли дали не е трябвало да си тръгне, ако не веднага след смъртта на Людмила през тъжното лято на 1981 г., то поне след края на току-що започналия си тогава мандат – пролетта на 1986 г. Пък да остави Горбачов, спрял помощта от 500 000 000 долара годишно и евтините енергоносители за България, които да реекспортираме, да се оправя с неговите агенти – комсомолци. Тогава би се оттеглил на върха.
И измисля последен ход, който смята за силен – да предложи за поста си на генерален секретар на ЦК на БКП изгонения от самия него Александър Лилов – единствения човек, на когото може да се разчита в цялото управление на НРБ според дъщеря му Людмила, защото според нея е честен, съвестен и не е предател. А освен това е умен и познава китайския модел, който Живков толкова е мечтал да въведе у нас, пък да си отиде като един Дън Сяопин: мъдър съветник на по-умните млади, докато държавата богатее по капиталистически, но се грижи за хората по социалистически. Нещо такова, представя си той, ще да е комунизмът, предполага 78-годишният ветеран.
И той възлага на близък нему член на ЦК да предложи Лилов за генерален секретар. Хем знае, че няма да стане, хем е наясно, че всички ще направят разликата и ще получат понятие, че алтернатива има. И се вписва напълно в речта, която Живков изнася на последния негов пленум: за първи път може да говори искрено, чертае какво се очаква – включително „митинговата демокрация”. Даже се жалва шеговито, че не е
малко по-млад, защото навремето бил много силен митингаджия. Той никак не изглежда сломен, напротив – в чудесна форма е на сутрешната сесия. Владее положението.
Лилов е отхвърлен на пленума на 10 ноември – изчислена загуба. Но само 2 месеца по-късно ще стане
Председател на Партията, преименувана на Българска социалистическа. Старият хитрец ще гледа по телевизията и ще се радва, че за пореден път е излязъл прав и се е наложил над всички онези, които както винаги са го подценявали.
НО!
Изненадата за Живков, заради която гледа като изтърван на историческите кадри от следобедното заседание на пленума в резиденция Бояна на 10 ноември е, че след като го изпращат с благодарности като генерален секретар на ЦК на БКП, какъвто вече е Младенов, се съобщава, че ще го освободят и като председател на Държавния съвет.
Старият вълк, големият хитрец разбира, че е изигран от „комсомолците”. По-точно от Младенов и Луканов.
Младенов го е създал, на 35 г. е направил момчето от село и сираче дипломат №1, та и го е оставил по милост външен министър 18 г. Въпреки че след тежката операция няколко години по-рано хирургът е бил повече от ясен. Казал е недвусмислено: „От него човек може и да стане, но министър – никога”. Така режат хирурзите. А Живков много ги уважава – не само гения Чирков.
Другия – Луканов, е искал да го отстрани още на 13-ия конгрес на БКП през 1986 г., но е спрян категорично от руснаците и по лично настъпателно настояване на посланика им от името на Кремъл се съобразява по доктрината за „ограничения суверенитет” на държавите от Варшавския договор, каквото тогава е нашата.
„Братушките” правят нещо повече - те налагат да бъде издигнат от редови до първи вицепремиер тогава и – нищо, че остава само за година, пак заради тях е оставен министър. Вярно – понижен с две нива, но пък взема ресора на външноикономическите връзки и именно през него - и учредяваните ударно „задгранични дружества” – отвратителен русизъм, по ирония на съдбата.
Интересно е как завършва историята на всеки от главните герои, която се превръща и в общата история на всеки от нас в България:
Живков преминава през ареста и шумен съдебен процес, за да бъде окончателно оправдан и да почине от старост на 87 г. във вилата на внучката си Жени на ул. Секвоя в Бояна. Тя вече се е превърнала, заради него, в най-скъпата и най-мечтаната от новия бг елит, който изкупува за милиони къщите на някогашните членове на Политбюро и се нанася в тях. Само Живковата остава във фамилната си къща. И до днес в другия край на същата улица живеят президентът и толкова често сменящите се премиери на България в отредените им държавни вили, строени по Живково време.
Луканов става премиер за 9 месеца, минава през ареста, убит е на 2 октомври 1996 г. само на 58 години. Кой и защо го убива остава загадка и до днес като покушението срещу Кенеди. По делото Луканов посочените за убийци са оправдани заради измъкнати с насилие признания, но мъчителите им са оправдани.
Извършителите и поръчителите са неизвестни. Но убийството става капката, която прелива чашата и настъпват тектонични процеси за Партията и държавата, които водят до прекъсване наполовина на мандата на соцправителството на Виденов, дошло на власт с абсолютно мнозинство от 125 червени депутати, до буквалното разбиване на парламента, хиперинфлация и идване на власт на синия лидер Костов.
Младенов става генерален секретар на ЦК на БКП за 2 месеца и председател на Държавния съвет за няма и 4, после е председател (президент) за 3, почива като отшелник на село, далеч от всички и от всичко, преди да навърши 63 години от същото тежко сърдечно заболяване, което го е мъчило още в края на 80-те години. Днес не го броят за президент, когато ги изреждат по телевизиите и другите медии – начеват с Жельо Желев.
