Филмът ми за Кан е правен без пари, не трябват милиони, за да бъде добър- фестът е мотивацията: Доротея Друмева

„Бебето ми на 1 месец е горе в стаята и се надяваме да не заплаче”, казва в началото на срещата ни в лобито на хотела Грей д’Албион в Кан гледащата сама първата си рожба Доротея Друмева, която само час по-рано е пристигнала с безценния „товар” за фестивала, където нейният първи филм The Vagabonds се представя, редом с Топ Гън и Елвис в т.нар. извънконкурсна селекция.

Мястото на настаняване е същото, където миналата година бяха момичетата от Жените също плачат, начело с Мария Бакалова, за своята премиера на Кроазет, също насрочена в тогавашния предпоследен ден.

Ето и цялото интервю за невъзможния, но само на пръв поглед път от Исперих до Кан и от социологията и психологията до кинорежисурата, съчетани със самотното майчинство:

Преди 19 минути да напише за Вашия дебют в Кан в анотацията за най-интересните очаквани моменти на фестивала, на пръсти се брояха у нас хората, които бяха чували за българската режисьорка от Германия Доротея Друмева, няма кой знае какво и в Гугъл, така че дали бихте могли да ни запознаете със себе си?

Първо защо от Германия? Защото отидох да уча психология в Берлин, след като бях взела 1 година социология в Софийския университет и една година Кинорежисура в Нов български университет. Бях пред завършване след 6 дълги години, посветени на психологията, докато реших да кандидатствам Кинорежисура в Германия и ме приеха от раз в DFFB. Образованието там е много ценно, защото велики хора от цял свят идват не толкова да преподават, а да изнасят семинари за студентите, което учи най-добре. Завърших през 2015 г. след десетилетие следване.

Значи наградата Ви от канската Синефондасион през 2011 г. е дошла в средата на студенстването в берлинската филмова академия?

Късометражният ми филм Писмото е бил селектиран за Синефондасион, без дори да очаквам първо, че ще бъде разбран, и второ – че ще се хареса толкова. Човек никога не знае. Идването ми в Кан беше знаменателно за мен, понеже тук видях реално как се правят нещата в нашата работа.

Благодарение на тогавашната награда, стана възможна сегашната премиера на дебютния ми пълнометражен филм тук и сега. Много се радвам на приза преди 11 г., защото  беше гаранцията да ме включат в тазгодишната програма.

И то в каква компания – Топ Гън: Маверик, Елвис, плюс страхотна надпревара на филми на световноизвестни режисьори в конкурсната програма...

Да имаш филм в Кан винаги гарантира най-добрата компания. За моя специално участието е двойна награда, защото трябваше да съм го направила преди 2 години, но коронавирусът попречи на проекта, продуцентите използваха случая да ми искат промени в сценария.

Реших, че явно трябва да направя филма сама и по нов начин. Имах малка субсидия за наемане на оператор и техника от място в Берлин, откъдето подпомагат проекти на хора на изкуството - GVL. И скочих...

Как се прави продукция без продуцент?

С подръчни средства. По обяви намерих екип. Всеки от самото начало беше наясно, че работим безплатно, а пари ще има чак, когато минем през Кан и това ни помогне да направим разпространение и продажби. Много разчитаме на стрийминг платформите. Кан беше нашата мотивация.

Не се ли обърнахте за финансиране към Националния филмов център на България?

Никога не съм работила с Националния филмов център. Много бих се радвала да направим копродукции с моята продуцентска компания. Почти не поддържам връзка с български кинотворци. Бих искала да познавам Камен Калев. Познавам оператора му от берлинското си киноучилище.

Какъв е Вашият филм – български, немски, друг?

Интернационален като екипа, като темата и сюжета – не е български, не е немски, не е и английски, въпреки че заглавието е на този език и не се превежда.

Т.е. не е Вагабонти, както сме приели думата у нас, или Скитници?

Става въпрос за начин на живот, който е номадски, но в духовно измерение. Обществото не приема избора на моята героиня на средна възраст, която търси любовта на много по-млади мъже, наполовината на годините й. Става въпрос за нашето все още патриархално общество, където на мъжете всичко е позволено, а на жените, когато правят същото, се гледа с друго око.

Как се чувствате Вие – българка или немкиня, след дългите 23 години живот в Германия?

Аз съм си българка. Детето ми се казва Константин и му говоря, и му пея на български. Първите песни, които чува са Хей ръчички... и Тихо се сипе... Лятото го очаква посещение при родителите ми в Разград. Българин е и сценаристът ми Мартин, Мартин Раждански, който също живее в Берлин и с когото сме приятели и имаме интелектуално съдружничество.

Какво правихте между дебютния късометражен и дебютния игрален филм – тези 11 г. разлика?

Преди да направя филма и да родя, работех с деца, които се нуждаят от психологическа помощ. Сега обаче искам да се концентрирам само върху правенето на кино. Когато една жена стане майка, разбира кое всъщност си струва всичките усилия, кое наистина е важно.

Как изглеждат България и нашето кино от Германия или от Кан?

България имаше супер филми – стига да спомена само Крадецът на праскови, супер актьори, супер екипи, и сега също има потенциал. Но държавата е закъсала. Иначе проблемите на българските кинаджии са като моите в Берлин и като на колегите в Холивуд – трябва да убедим дадени хора да похарчат парите си за нашите визии – всеки за своята. Аз се боря непрекъснато. Не ми трябват милиони, за да направя добър филм.

Как коментирате големия спор от последните години на киното и фестивала в Кан срещу стрийминг-платформите?

Преживяването в кинозалата вече е елитарно, по друг начин се цени това изкуство. Според мен обаче има продукции и на платформите с много високо ниво. И те са произведения на изкуството, не са задължително фаст-фууд. Разликата е само в начина на „консумация”.

Лично аз предпочитам големия екран, но бих опитала да работя серии за Нетфликс и другите платформи. Те имат и много добри бюджети. Парите не са най-важното, както вече казахме, но пък дават свобода за развихряне. Би било супер кариера за мен като режисьор такова развитие.

Думата на последната половин година в България е Промяна: как Вие коментирате нещата, които ни се случват?

Когато съм на гости на родителите си и общувам повече с наши сънародници, винаги ми прави впечатление, че не само към Промяната, към промените изобщо ние като народ явно сме трудно приспособими. Но и в Германия този проблем го има в източната част. Това са остатъци от друг манталитет според мен.

Борис Ангелов
Специален пратеник на 19’. Кан