Стояна на 100: чудни истории за Духа и хоризонта
„Ще идват Стояна и Калата”!
Бях на 10 или 11 години, с нашите почивахме на вилата на Сатиричния театър на Балчик – някогашната резиденция на генерал – губернатора на Южна Добруджа по време на румънската им окупация – между двете световни войни миналия век, също на крайбрежието като Двореца недалеч.
И въпреки, че в „смяната” ни бяха и Никола Анастасов, с неговата преди дни починала съпруга и първа българска попзвезда Мария Косева, на която и Емил Димитров, и Лили Иванова започват кариерите си като подгряващи звезди, и даже самата Невена Коканова, бях сино впечатлен, да не кажа притеснен, че ни идват точно Калоянчев и Мутафова.
Да, Анастасов и Коканова също бяха при соца във висшата категория „народни артисти”, но Калата и Стояна, както ги наричаха възрастните, стояха някак „по-„ в моите очи тогава. Не питайте защо – по-тежки ми се струваха и нямам предвид само физически.
Пристигнаха двамата, настаниха се на красивата панорамна маса на края на каменната тераса на вилата, носеща името Вятър и вълни – румънска поетика. А ние – децата – помня, че бяхме с Иван Григоров – Младши със сигурност, може би и с Мимо на Весо Цанев, буквално „накацахме” около тях на белите столове от вито ковано желязо. Подпитваха на майтап кой, какво и защо, закачаха се, а ние бяхме бая притеснени.
В един момент Стояна отиде да плува в морето – скачаше се от буната точно срещу къщата, след като бяха затрупали собствения й плаж.
И така се потопи, че в един момент изглеждаше най-дребна точка на хоризонта. Сякаш е стигнала почти до Одеса или поне до Констанца и няма да може никога да се върне.
За разлика от мен, на когото винаги грижливо обясняваха как не е никак добре да се влиза навътре в морето, та бях бая притеснен за нея, възрастните не изпитваха стрес: „.О, остави я! Тя така плува отвъд хоризонта, говори си сама, пък по някое време се върне обратно на брега”.
Не можех да повярвам, че всичко това е възможно на тогавашните й 64 или 65 години – в моите детски очи те се струваха повече от днес навършваните нейни СТО. Особено пък в нейната форма, която изглеждаше телом далеч от спортната.
Тогава за първи път проумях насред тези атеистични времена, че има още нещо и то не е „вятър и вълни” работа. А си е истинско и се нарича Дух.
Върнах се към първия си спомен за Стояна на живо – как се качва на своята червена шкода, карана от шофьор. Тогава, в средата на 80-те – дали е било 83-та или 85-а/86-а вече не помня, никой нямаше частни шофьори в нашата работническо – селска държава. Даже народните артисти.
... В началото на 2009 г., ставаха 130 години от обявяването на София, та ми хрумна идеята 19 минути да направи заедно с общината анкета за Жена – символ на нашия град, който както тогава, така и сега няма свой бранд. Про боно, разбира се, както училата латински език Мутафова би казала (буквално преведено „за добро”, практически - „безплатно”).
Срещата ни с тогавашния заместник-кмет по културата, който отговаряше за годишнината – Йорданка Фандъкова, по ирония на съдбата беше точно на рождения ден – тогава 87-и на Стоянка Мутафова – 2 февруари. Решихме да направим проучването, тя спечели, а сред другите номинирани бяха Богдана Карадочева, Камелия Тодорова, не помня още кои софийски легенди.
И си направихме една страхотна среща при Фандъкова, на която Стояна, трогната от признанието, ни разказва часове за нейната София – пак по ирония на съдбата Общината е в стария й квартал около Дондуков.
Разказа много забавни истории – даже за публичните домове, освен за театрите и за интелектуалците – до един приятели на баща й.
Но съм запомнил една, която още веднъж ме върна към темата за реалността на Духа, вече в Христовата ми възраст – на 33.
Ще я опиша, понеже в очите на мнозина, Стоянка Мутафова е обвинявана в материализъм, в трупане на пари – висша обида при соца, в халтура, в недаване „път на младите” и други смешки.
Представете си страшните англо-американски бомбардировки над София през зимата на 1944 г. 22-годишната Стояна се крие с родителите си в мазето на своята родна къща.
Сипят се бомби и мазилка. По някое време спират тътените и семейство Мутафови решава да излезе от „окопа”.
От къщата не е останало нищо. Целият живот на фамилията, всички спомени, изобщо всичко, което някога тези хора са притежавали.
Какво правят те? Оплакват проклетата съдба? Псуват Чърчил, пожелал да види София „картофено поле”, заради което са сринати най-красивите 12 500 сгради и са убити над 2500 нейни граждани?
Не, те просто стават и тръгват към гарата.
Тръгват към хоризонта и отвъд. Хоризонт, който е само мислена линия.
Тръгват към нов живот, който не просто не познават, но който не крие никаква надежда, не обещава избощо утрешен ден, не притежава нищо материално. В такива случаи вероятно остава само Вяра – друго име за Дух.
Съвсем като в онази пословица, учена от нея по латински: „Omnia mea mecum porto” или „Всичко мое нося в мен / Всичко, което имам е себе си”.
Честити СТО години, Стояна! Дух, който да бди над София!
Борис Ангелов
