ДИМИТЪР ПЕТКОВ

Първият софийски кмет, който увенчава кариерата си с последващ пост на министър-председател, е Димитър Петков. Той е роден в село Башкьой, Тулчанско. Родът му обаче е от Войнягово, Карловско. Човекът, който според много изследователи доста прилича на прототип на хъшовете от безсмъртното произведение на Вазов „Немили-недраги”, действително живее сред комитите в Румъния.

Именно оттам датира личното и политическото му приятелство със Стефан Стамболов. Смел до безразсъдство, младежът се включва също в четите на Филип Тотю и Панайот Хитов, и в Първа дружина на българското опълчение по време на Руско-турската война. Там губи лявата си ръка, но получава завинаги народното признание като герой на съпротивата срещу поробителя. Още повече, Петков наистина участва във всички легендарни и опоетизирани битки от войната – и при Шипка, и при Стара Загора, където се водят най-кръвопролитните сражения. Лично императорът на Русия Александър II - Цар Освободител, му връчва Георгиевския кръст за храброст.

След Освобождението кариерата на Петков в новата българска власт е гарантирана. Той я започва като чиновник в МВР. Либерал е и се противопоставя на Режима на пълномощията на княза. Поради това е хвърлен в затвора между 1882 и 1884 г. Чак тогава за политиката го открива неговият стар познайник от Румъния Стефан Стамболов и двамата скрепяват вечна дружба, формализирана от тяхната обща Народнолиберална партия. Никой не е учуден, когато при режима на Стамболов именно Петков става кмет на София – реално втората най-овластена и най-разпределяща ресурси длъжност в страната.

И наистина, по времето на Димитър Петков столицата е превръната във визитна картичка на управлението. Това съвпада и с виждането на новодошлия втори княз Фердинанд, пристигащ от елегантния си дворец във Виена в ориенталското все още на вид селище. Набързо са привикани група амбициозни млади австрийски архитекти, които помагат на първопроходците, дошли у нас 2 месеца след Освобождението, и за няколко години променят облика на града. По-важното е, че заедно с това и възпитават първото и второто поколение свои български колеги. Оформя се необараковият център, който в голяма степен е разрушен от бомбардировките по Време на Втората световна война, но все пак е оставил образци и до днес.

Допълнителен фактор за развитието на столицата е и протекционистичната политика на правителството, която осигурява капитал за българските предприемачи. Те, от своя страна, започват да инвестират не само в собствени представителни резиденции, но и в направени по европейски магазини и фабрики.

В последните месеци на своето управлението в София Петков съвместява кметския с поста на председател на парламента, а после е и министър до падането на Стамболов. Убийството на политическия му побратим, на което е пряк свидетел, става повратна точка в живота на Димитър Петков. Той не се побоява да обвини пряко като поръчител на атентата самия цар Фердинанд. Това му струва де юре изхвърляне от политиката. Петков обаче де факто не спира да участва в нея, но вече като издател на сатиричния вестник „Свирка”. Свирчо, както започват да го наричат по името на печатния му орган, изчаква момента. И с идването на новия 20-и век през 1901 г. оглавява Народнолибералната партия след смъртта на Димитър Греков. Той поема поста на вътрешен министър, както се е случвало на много бивши кметове на София.

Интересното е, че се налага да работи в кабинета на най-близкия политически съратник на княз Фердинанд - генерал Рачо Петров. След 3 години Димитър Петков получава от палача на Стамболов указ за назначаването си за премиер. Времето обаче е много трудно. Той трябва да се справи с железничарска стачка, погазена жестоко с полицейско насилие. И не е краят на проблемите, защото на нейно място избухва студентска стачка. През януари 1907 г. князът и премиерът са освиркани при откриването на Народния театър, който е голяма гордост и за двамата, както и за столичния град като една от най-красивите сгради в София. Някогашният демократ потушава стачката, като затваря за 6 месеца университета, иззема със закон неговата автономия, започва масови гонения и затваря журналисти, които подкрепят справедливите искания на младежите и техните преподаватели.

На 11 март 1907 г., докато се разхожда със своя министър на търговията и земеделието Никола Генадиев, премиерът Петков е убит на булевард „Цар Освободител”. По ирония на съдбата това става на метри от сградата на затворения от него Софийски университет. Атентатът е извършен от уволнен чиновник на име Александър Петров, комуто било обещано назначение по партийна линия за подкрепа на управляващите, но не го получил. Това е второ премиерско убийство в България след това на Стамболов, до когото побратимът му е погребан. За разлика от него обаче, Петков оставя проклятието да не намират покой и на своите синове Петко и Никола. И двамата блясват в политиката и си отиват без време. Единият пада жертва на фашистикия, а другият – на комунистическия терор.

Митът за Димитър Петков е разбит напълно от парламентарни анкети за управлението му. Оказва се, че докато е бил начело на общината, той е присвоил за себе си и за Стефан Стамболов немалко апетитни имоти. Освен това се е облажил и като вътрешен министър. Той внасял парите от Фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия на лична лихвена сметка в Българската народна банка. Дори след смъртта му, както се доказва през 1910 г., с тези пари се разпореждал настойникът на децата му, вместо държавната хазна, от която са били откраднати.

Въпреки всичко, направеното от Димитър Петков като кмет на София не може да бъде отречено. Той демонстрира голям управленски замах, а твърдата подкрепа на правителството и най-продължителният дотогава мандат в общината гарантират успеха. В реч пред Градския съвет от 1889 г. той очертава посоката за развитие на града и убеждава съветниците да гласуват за сключване на огромен за времето си десетмилионен заем от Лондонската банка, предназначен за градоустройство.

С помощта на този кредит през следващите години започва прокарването на улици и канализацията им. Константин Иречек описва това така: “прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов... почти модерен град”. През 1892 г. се провежда международен конкурс за проект на софийската канализация. Спечелен е от Момчил Момчилов с предложение за обща мрежа за отвеждане на битовите отпадни и дъждовните води. Димитър Петков безпощадно и невежествено се отнася към старините на София. По изричното му разпореждане са безвъзвратно разрушени шест средновековни църкви със стенописи.

В общината повече внимание се обръща на първото административно делене на града, който вече има 5 района. Създават се правилници за общинските служби и техните служители. Изграждат се портите на София – Лъвов и Орлов мост. Определя се мястото на Централните гробища. Разширява се Градската градина и се построяват минерални бани, което е първият опит за оползотворяване на един от най-важните природни ресурси на града и за неговото развитие като туристическа дестинация. Проектира се бъдещото електрическо осветление. Завършва се паметникът на Левски с цялото оформление на площада около него. Днес на името на този кмет има булевард и пазар в София.